Зайчето Евлоги /приказки в стихове/

* * *

Роди си зайката зайчета -
кафяви, мокри – две братлета
Едното кръсти тя Евлоги,
а другото – Огнян (Оги).

Баща си нямаха горките -
ловец го хвана за ушите,
когато търсеше храна
за своята добра жена.

Евлоги кротичко си спеше,
все майката над Оги бдеше,
че хленчеше той – ден и нощ
във своя малък, сламен кош.

И тъй – израстна глезен Оги,
а умен и добър – Евлоги
На мама милото дете
все пак обаче Оги бе.

И стана Оги хулиган,
цигари пушеше без свян,
и пиеше уиски с лед,
и караше мотоциклет.

Евлоги беше мълчалив,
и скромен, тих и боязлив
Огнян налиташе на бой
и двойки нижеше безброй.

Така различни – двама братя
тъй както Слънцето и Луната
На мама милото дете
Все пак обаче Оги бе…

І

Зайчето Евлоги


Вчера зайчето Евлоги
с пет врабчета босоноги
цял ден топката рита
и забрави – за беда

и да пише, и да учи…
Ах, какво ще му се случи…
Майка му ще му се кара
ако двойка пак изкара.

И със клюмнала глава
се замисли за това
утре как ще го изпита
Бухльо – горският учител.

И реши Евлоги в миг
и нададе весел вик –
утре да не ходи в клас
(да си остане между нас).

Ето, сутринта дойде
и Евлоги стана да яде
Без да чувства той вина
сок от морков си пийна.

Грабна чантата и – ето
пак по старата пътека
към стадиона заподскача
и отново почна мача.

Днеска тъй, и утре пак
скита нашия юнак
На училище не ходи,
със приятелите нови

рита топката до мрак
Но веднъж, незнайно как
мама Зайка го усети…
Ех, Евлоги, мили, клети
Как изпати си тогава,
Че с точилката си здрава
Мама Зайка го налага
и плачът му не помага

И поправи се Евлоги,
няма майка му тревоги
Днес е първенец в класа
между горските деца!

ІІ

Евлоги градинар

Реши Евлоги градинар да става
и зеленчуци пресни да продава

Когато мине тази зима
градинка вече ще си има.

Ще си посади моркови, домати,
ще хапва вкусни хрупкави салати
и ще продава зеле на пазара
та някой лев да може да изкара.

Захвана се Евлоги да копае,
лопатата как да държи не знае
Опита се лехата да направи,
но как, като земята е корава?

Изпоти се, под сянката поседна
и дрямката веднага го налегна
Протегна се, прозина се юнака –
тя, работата може да почака.

На следващия ден Евлоги
повика два елена бързоноги
и впрегна ги, и ралото натисна

но за беда – крачето си притисна.

Реши, че с трактор ще е най-добре,
но трактор да намери – няма откъде
и хвана пак лопатата позната
и почна да се бори със земята.

И поти се Евлоги, и се мръщи
и ще му се да си е вкъщи
и телевизия да си гледа
и да си ближе сладоледа.

Та за какво ли му е таз градина
Ех, зеленчуци има в магазина
и моркови, и хрупкави салати
и зеле, чушки и домати…

ІІІ

Приятели

Зима люта вие вън,
спи Евлоги сладък сън
Спи и моркови сънува,
но в съня си нещо чува

Сепна се, очи отвори
Някой с майка му говори
Влиза в стаята Методи –
пръв приятел на Евлоги

- Ставай, друже мой любим
за морковчета да вървим!
- Моркови ли? В тази зима?
- Знам добре къде ги има

И Методи хитро смигна,
а Евлоги се надигна
Двете зайчета чевръсти
се измъкнаха на пръсти

Скочи бързо мама Зайка,
охна, почна да се вайка
- Връщайте се за закуска!
Снегът под лапите им хруска

Бягат, вече са далече
- Калпазани! – тя отсече
Ето къщата в дерето,
Колко пълно е мазето!

Има зеле във буркани,
моркови и патладжани
Леко дръпнаха резето,
Втурнаха се във мазето

Бързат зайчетата, лапат
моркови и вкусна ряпа
Взе Методи зрял домат
Ненадейно бай Стамат

блъсна къщната врата
Ах, в голяма са беда!
Бай Стамат във двора влиза
с немската овчарка Лиза

Души Лиза и скимти,
лае и глава върти
Бързо зайчетата скачат
и на двора в миг изскачат

Тук-там – Лиза е след тях!
Втурват се в лудешки бяг,
но не могат я превари –
скача тя и през дувари.

И Методи е ранен,
и Евлоги – уморен
Мръсни, рошави се спряха
те пред дупката позната

Лиза бафна и отмина
Мама Зайка се прозина
и отвори им вратата
и ги сложи във леглата


ІV


Простудата

- Хей, Евлоги, я кажи
болен ли си? Не лъжи!
- Сокче пих аз отзарана
и простудата ме хвана
и не знам какво да сторя
как със нея да се боря?
- Във гората, недалеко
има билкова аптека
Рунтавелката за вас
там се грижи всеки час
Има билки, и мехлеми,
и сиропи, и бадеми
Ореховата отвара
смъква ти за миг товара
Има боровинки, мед,
даже – билков сладолед!
- Сладолед ли каза значи –
рипна малкото юначе
и забрави болестта
чак в аптеката се спря
От хралупа се показа
Рунтавелката и каза:
- Знам какво ти трябва, зайче
ти настинало си май че
Без кожухче ли игра
или сокче си пийна?
Ето, билки си вземи
и си чайче направи!
- Чай ли? Сладоледа де е?
Рунтавелката се смее:
- Глупавичко си ми ти!
Я във къщи си иди
и накарай мама Зайка
да ти свари чай от лайка
прибави и малко мед
Не ти трябва сладолед!
Зайчето сълзи зарони
и под сведените клони
по пътеката вървя
дълго, дълго към дома
Мама Зайка там го гушна,
термометърът му мушна,
сложи кърпи със оцет
и направи чай със мед
И Евлоги се загря
и набързо оздравя
После си призна унил –
сокче ледено е пил

V

Змийската пътека

Върви Евлоги бързоходно,
но трън петичката му бодна
и се стресна, и заплака,
нещо се таи в шубрака
Стори му се, че е змия…
Затреперя, занемя
През гората тежко-тежко
бодро крачи Ежко – Бежко
Ежко – горският пазач
Той работи тук до здрач
- Кой ли плаче в този мрак,
в този горски пущинак?

Със фенерчето си светна,
нещо бяло там се метна
Че какво е туй зверче?
Кръв от лапата тече
- Я да видя тази лапа!
- Ежко, змията ме ухапа!
Тичай, викай доктор Чук
бързо да пристигне тук
Доктор Чук е горски лекар
и хирург, и зъболекар
Има клиника в гората
там, наблизо, под елата
Ежко се почеса по тила
и извади в миг една игла
Ловко трънчето извади,
зайченцето се изправи
На Евлоги спря скимтежа,
дълго смяха се със ежа
Пукна си от смях устата!
После хукна през гората
че ще му се смеят всички
бръмбари, мушици, птички,
бухали, кресливи врани,
зайци, мечки и глигани.




VІ

Евлоги влюбен

Седи Евлоги мълчалив
и с поглед тъжен и сълзлив
той гледа празната чиния
и недокосната филия

Не му се хапва нищо вече
По бузата сълза потече
Че днес завари Оги – брат си
със своята любима – Патси

През кръста Оги я прихвана
и тръгнаха пред него – двама
и Оги шепнеше й нещо,
а Патси спореше горещо

но после нежно го целуна
Евлоги не пророни дума
Към къщи бързо се завтече
Светът за него свърши вече…

Но ето, че пристигна Оги,
погледна весело Евлоги
намигна му и се протегна
и на леглото се изтегна

Усмихваше му се Огнян
Евлоги беше като пиян
Обичаше я – то се знае,
а Оги за това нехае

Но ето – утрото настъпи
и може би хиляда пъти
Евлоги каза: “Забрави”
Когато я видя – уви

подкосиха му се краката,
погледна я и се разплака,
а тя му кимна със глава
Не бе очаквал и това…

Довчера бяха с нея близки,
но днес със друг да бъде иска
А може би така е най-добре,
но как сърцето му това да разбере?

Ех, времето лекува всяка рана,
забравя се и подлата измяна
Но как ли се живее – ден след ден
така печален, тъжен, раздвоен?

Да, любовта е сладка болка, мъка
Вземи от мен, читателю, такваз поука:
Пази се от любовните стрели,
като Евлоги да не те боли


VІІ

Нощно пътешествие


Луната грееше двурога,
а сън не го лови Евлоги
Премята се в леглото тясно,
не му се спи – това е ясно

Какво да прави в тази нощ
под чудния небесен кош?
Луната му намига смело,
а под одеалото дебело

така задушно е и скучно
А Оги вече хърка звучно
и мама Зайка тихо спи
и шушнат тъмните брези

На мама Зайка бръкна в джоба
Ключът извади със тревога
Отключи пътната врата
и се изгуби във нощта

- Ех, как да стигна до звездите? –
Евлоги сам в нощта се пита
Почеса си ушето с лапа,
разстрои се, почти заплака

Така далечни са, а близки
Оглеждат се в тревите ниски
и галят с чудна светлина
задрямалата долина

- Да, сам не мога да ги стигна –
Евлоги сънено примигна –
А все ще ми помогне някой,
но трябва да намеря кой

Огледа се – нощта мълчи
Пред него – блеснали очи
Уплаши се и затреперя,
като че с камък го замеря

немирната ръчица детска
Затресе се във луда треска
А Бухалът спокойно каза:
- Теб майка ти ли те наказа

та бродиш сам в нощта без път
във тоя страшен горски кът?
Ако лисица те нападне
или голям орел те грабне

какво ще прави твойта майка –
добрата и грижовна Зайка?
Отивай вкъщи и заспи
и приказка сънувай ти

- Но как да стигна до звездите? –
Евлоги кротичко попита
А Бухльо махна със крила
и се изгуби във нощта

Луната грее си двурога
но вече е безмълвно-строга
и вятърът със тънки пръсти
си прави път в тревите гъсти

Опашка някаква се метна
Дали е паднала комета?
Евлоги иска да я хване
но сам попадна във капана

на две грабливи лапи меки
Лисицата със стъпки леки
понесе го, със зъби стисна
и в миг вратлето му увисна

Когато се пробуди – мрак
и няма ги звездите пак
А утрото простира длани
над тъмните гори, застлани

с треви и дъхави цветя
и крехки клонки и листа
А в дупката е тясно, тъмно,
задушно и дълбоко, стръмно

И някой тихичко скимти,
друг – заплашително ръмжи
Подаде Слънцето глава
в задрямалата тишина

Евлоги бе ни жив, ни мъртъв
Лежеше тихичко на хълбок
и три лисичета край него
лежаха на едно легло

Огледа се – навън просветва
И опашата комета
я няма в дупката гореща
А по тревата като свещи

блести росата с блясък мек
Евлоги хукна – бърз и лек
Врата ужасно го болеше,
но той подскачаше, летеше

Когато своя дом видя
преметна се и се засмя
Увисна на врата на Зайка
добрата и грижовна майка

И тихичко поплака сгушен
на мекичкото й кожухче
Видя учуден, че звездите
във нейните очи са скрити

VІІІ


На море

В последния учебен ден
Евлоги беше уморен
И блед, и с клюмнали уши
внезапно той така реши:

Ваканцията ще прекара
там, на морето. До забрава
ще скача, пее и лудува
Ще се научи и да плува

На брат си с мотопеда стар
(та да си има и другар)
ще тръгнат утре призори
О, как сърцето му гори

И Оги беше възхитен
Идеята го грабна в плен
И стегнаха си те багажа,
натисна Оги амбреажа

И в миг се втурнаха дървета,
реки, поляни и шосета
Спокойно дишаше земята,
надбягваха се колелата

Когато първите звезди
докоснаха ги със лъчи
проблясна светло огледало
Пред тях морето беше цяло

Огромно, с гребести вълни,
а на върха им – рой сълзи
се пръскаха в простора с вик
към тъмния небесен лик

Евлоги скочи и се втурна –
морето иска да прегърне
Но ето – първата вълна
го грабна и го завъртя

И плуваше Евлоги сънен
И лапи мяташе безумен
А втората вълна го стисна,
та чак сърцето му притисна

и сграбчи го със две ръце
освирепялото море
Без дъх, отпуснат и сломен
изхвърлен на брега, смален

Евлоги беше като мъртъв
Вълните с рев скалите къртят
А Оги плува надалече -
ушите му се скриват вече

Заплака бедният Евлоги
Морето глътна брат му Оги
във пенестата си уста
А бързо падаше нощта

И помощ няма да намери
и коленете му треперят,
а изход никакъв не вижда
Но нещо там му се привижда

Това е Оги, но защо
той кара водно колело?
Как пръска весело водата
и лудо се въртят витлата

Вълните греят с блясък син
Но не е ли това делфин?
И Оги го прегръща здраво
и идват те към него право

Прегърнаха се братя двама
с прегръдка нежна и голяма
Делфина се изгуби в мрака,
за сбогом със опашка маха

Не могат зайците да плуват,
но нека да не се срамуват
Делфин пък моркови ли да яде?
Това е смешно, хайде де!

ІХ

Велосипедът

Със своя бърз велосипед
Евлоги – важен и напет
обхождаше навред гората
и хвалеше се пред децата

Но ето, че веднъж закъса-
веригата му се разкъса
преметна се и заскимтя,
главата му се завъртя

Тревата беше топла, мека,
блестеше бялата пътека
А горе Слънцето се клати
в мъгливи облаци разляти

И плисна едър летен дъжд
Евлоги скокна отведнъж,
но остра болка го преряза –
крака му сякаш нож отряза

Куцукайки се свря на сухо
под ствола на дървото кухо
Крачето му висеше страшно
И той уплаши се ужасно

Но нямаше какво да стори,
дори и с кой да поговори
Гората тихичко шумеше
и само тя със него беше

И спомни си Евлоги в миг
(макар че слаб бе ученик)
уроците по бърза помощ
и чудна го изпълни мощ

Той ризката си бързо скъса,
отпра две ленти за превръзка,
протегна се, две клонки грабна
и стиснал зъби, почна храбро

да връзва болното краче
А по челото – пот тече
Е, справи се пак, криво-ляво,
пристегна шиничката здраво

Олекна му и се засмя,
та чак сърцето му запя
че сам се справи в таз беда
По заешката си следа

закуца той със бърза сила
да стигне скоро майка мила
да се отпусне и заспи
от мъката да се спаси

Х

На черешата

Веднъж Методи и Евлоги
и брата на Евлоги – Оги
решиха да ядат черешки
Облякоха си стари дрешки

Към черешака крачат трима
че там черешки сочни има
По клоните са наредени,
блестят на слънцето засмени

Пред първата череша спряха
Огледаха се – във шубрака
да няма някой скрит пазач,
че после следват бой и плач

Но никой – тихо е и дивно
Припича Слънцето приспивно
и само пчелен рой златист
се носи във простора чист

Огнян със дългите крака
подскочи и се завъртя
и в миг се озова на клона
Извика: “Хайде на купона”

След него рипнаха двамина
и станаха на клона трима
но като лък изви се той
и бръмнаха пчели безброй

Юнаците скочиха дружно,
а беше туй така ненужно
Пчелите във рояк се вият
Нима кръвта им ще изпият?

И всеки бяга без посока
към близката река дълбока
Цамбурнаха се кой де свари,
спасиха се ранените другари

Но ето че Евлоги изпищя
и ужасен извади си крака
а там огромен рак висеше
със щипци здраво впил се беше

Но Оги – безразсъдно смел
извади си от джоба тел
направи примка и го стегна
освободен Евлоги се протегна

И кротичко лежеше ракът
Евлоги пък, подпрян на лакът
го гледаше и се дивеше
Заслугата на Оги беше

че го избави от бедата
а раната му на петата
ще мине бързо – то се знай
така че на историята – КРАЙ

ХІ

Обявата

Както подскачаше в гората
видя Евлоги на земята
обява някаква и спря
и я зачете, свел глава

Там пишеше “конкурс”, “награда”
и на кого какво се пада
Ако напишеш стих и песен
ще бъдеш ти богат, известен

Замисли се Евлоги – та нима
не може в рими да реди слова?
И почна: маса-каса; бор-мотор
Лъжица и паница, спор-затвор

Усмихна се, мустачето приглади
и мисълта за туй му се услади
Той ще напише своята поема
а всеки друг – да има да взема

Евлоги взе тетрадка стара,
за всеки случай – и буквара
и ето – вече е известен
сега ще пише чудна песен

Огнян обаче го преследва,
следата му отблизо следва
видя и той измачкана обява
но на награда хич не се надява

че него за това не ще го бива
Евлоги пък си прави сметка крива
и няма да сполучи – то се знае
с какво ли публиката ще омае?

“Един мотор
се вряза в бор
и неумелият шофьор
с полицията влезе в спор
но ето че долитна каса
а пък след нея – пълна маса
отгоре кацна и паница
и в нея – лъскава лъжица”

Редеше думите Евлоги
и бърчеше челото строго
“Поемата ми е велика!” –
възторжено твореца викна

Погледна старата обява
а тя така е избледняла
че датата не се и вижда –
нали е крехка и е книжна

за срок не се и споменава
Евлоги наш се раздвоява:
“Дали не е фалшива или
пък срока й да са сменили?”

А Ежко – горският пазач
който работи тук до здрач
видя го и го заговори
очите му за да отвори

Че таз обява няма срок
Дори и Бухльо – учен, строг
Присмя се и с криле замаха
Евлоги се сгуши в шумака

Помисли си: “Защо живея
като не мога и да пея?”
Но ето че щурец засвири
Евлоги в миг уши навири

Изви се и хорото пъстро
щурци подскачаха чевръсто
и мравки, и светулки бледи
А птици с чудните си трели

огласяха нощта безлунна
И на Евлоги му е чудно
че красотата не познава
а във шубрака се стаява

Заспа Евлоги – мирен, кротък,
заспа сън сладък и дълбок
И вие малки деца мили
дано съня му сте открили



ХІІ

Братска обич

Евлоги беше натъжен
Огнян го биеше през ден
Хей тъй – за щяло и нещяло
Кожухчето му беше цяло

раздърпано от този бой
но правеше се на герой
И мисли, и ума си впряга
Реши – от къщи ще избяга

И тъй – когато всички спяха
си сложи хлебец във торбата,
огледа се и се измъкна
В торбата на нощта се вмъкна

А там бе тъмно и зловещо
Трептяха сенките отсреща
на черните, прегърнати дървета
и само лампичката на Луната свети

Потърси си место да пренощува
А вятърът кавала си надува
Как трудно е да ходи и да скача,
когато все по-гъст се спуска здрача

И както си вървеше – дупка вижда
Дали така в нощта му се привижда?
Не, дупка е, дори с врата
Почука, плахо свил уста

Подаде се разрошена глава
и някаква Мецана изръмжа
Придърпа го във дупката голяма
Евлоги мислеше, че пада в яма

но озова се той в просторен хол
и просна се във първия фотьойл
А мечката грижливо го прегърна
и с ласките си смелостта му върна

Двете мечета скачаха игриво
Евлоги триеше очи сънливо
но щом погледна ги и се засмя
и включи се във тяхната игра

Така играха до среднощ щастливи
и после хапнаха ошаф от сливи
Прегърнати, доволни спаха трима,
че знаят – утре пак игра ще има

На следващият ден обаче
Огнян разстроен е и плаче
че няма го любимото братле,
а да го търси – знае ли къде?

Обходи всички дупки и хралупи
и каска на главата си нахлупил
бръмчеше с мотопеда до премала –
той с брат си не понасяше раздяла

Макар че биеше го – бе от обич
Но удря съвестта му като бич
Пред себе си закле се да не бъде
такъв побойник. Сякаш се събуди

от някакъв кошмар. Разбра, че няма
от братската му обич по-голяма
И чудо – ето го Евлоги – жив и здрав
подскача бодро, иде силен, прав

Прегърнаха се силно и без думи
и пак със старите си гуми
мотоциклета леко ги понесе
през тихата студена есен

ХІІІ

Калинката

Веднъж Евлоги в планината
подгони някаква позната
калинка, за да си играят
Те таз игра отдавна знаят:

Тя си лети, Евлоги скача,
долове и реки прескача
Калинката пък, уморена
накрая каца примирена

Но ето, малката калинка
с червена пъстра пелеринка
предаде се сега веднага
Смутен, Евлоги спря да бяга

Огледа се, уши разпери,
а пък Калинката трепери
Орел се вие нависоко
във синьото небе дълбоко

Евлоги каза: “Не се бой,
със тоз орел ще вляза в бой!”
И стисна той юмруци здраво
Орелът падаше стремглаво

Но наш Евлоги се не дава
Калинката ли ще спасява?
А тя, горката, тъй е дребна
и за Орела – непотребна

Евлоги мисли, че е тя,
но всъщност той му е целта
Калинката се притеснява
другаря си как да спасява

И литна със крила червени
и с малки точки украсени
Орелът гледа, недовижда,
но заек все му се привижда

Сивее се Евлоги в дола,
а над високата топола
извива се Орелът страшен
Калинката се сви, уплаши

Евлоги прави се на силен,
но той ще е обяд обилен
Ако отпусне се и падне
Орелът мигом ще го грабне

Не го видя Орелът и отмина
Над някаква колиба над комина
се стрелна и високо полетя
Евлоги гледаше, извил глава

И пак Калинката подгони,
а тя под сведените клони
летеше със разперени крила
към тъмните настръхнали била

И радостен Евлоги я последва
Тя на светулките следата следва
Той знае си, че в горския шубрак
приятелката вярна ще го чака пак.

ХІV


Мобифонът

Евлоги искаше да има мобифон
Омръзнал му бе старият им телефон
А нямаше пари, пък мама Зайка
прехрана да намери все се вайка

Той обикаляше пред лъскави витрини
на горските, модерни магазини
и гледаше ги жадно – наредени
модели нови – мобифони, джиесеми

Веднъж в главата му се втурна мисъл
така нечиста и над него тя увисна
и нямаше дене и нощем мира,
тя вече и в сърцето му се свира

В една потайна и безлунна нощ
Евлоги с празен джоб, без пукнат грош
забърза към блестящите витрини
с два камъка и удвоени сили

Замахна и удари, чу се трясък
и след това красив, божествен блясък
Огледа се какво да избере
и кой е най – добър да разбере

Огледа първия – със копчета красиви
и син дисплей с картинки като живи
Във празния си джоб го мушна бързо,
Учуден от безумната си дързост

Когато се прибра, почти заплака
Ох, тая радост откога я чака
че цяла нощ машинката писука
и във главата му сигнали пукат

На следващият ден обаче
реши – откраднал е, така че
би трябвало да се срамува
И хвана си главата да умува

какво е лошо и какво добро е
ума си впряга той – кое какво е?
Разбра – постъпката му е нечестна
Ушите му увиснаха отвесно.

Но трябва да се действа на мига
Внезапно го налегна жал, тъга
Сълзите по лицето му се стичат
И мисли срамни в мозъка му тичат

Да се покрие, да избяга, да се свре
във миша дупка – туй е най-добре
Че полицаят бърз със белезници
ще стегне здраво двете му ръчици

Ако реши сега да се разкае
срамът ще лепне все – така е
Замисли се, ушето си почеса
и се запъти право към ареста

А полицаят бе вежлив и мил
той уликите бързо бе открил
и го посрещна топло и сърдечно
Това Евлоги ще запомни вечно

как ласкаво по рамото го тупна
и как Евлоги сви се и изтръпна
Разкри със болка своята вина
и разкаянието му се призна

Е, няма да лежи в ареста засега
освен ако безчувствен е за своята вина
А щом я чувства – оправдан е
и полицаят туй го знае

И затова в ареста го не вкара
Че има поговорка мъдра, стара:
Който веднъж реши се да открадне
в ареста лесно може да попадне

Ако вината си обаче разбере
това за него ще е най-добре:
Да си признае и да се покае,
урокът вече да си знае



ХV

Евлоги и Белушка

Евлоги имаше си дружка –
добрата, кротичка Белушка
щастливи бяха с нея двама
и си играеха на дама

Но ето че веднъж Белушка
дойде със сивата Сивушка –
приятелката си любима
и заиграха вече трима

Сивушка – палава, немирна
ушите си нагоре вирна
и лудо припна на зиг-заг
във сивия и лепкав мрак

След нея двамата вървяха
но пред градината се спряха
че пакост щяха да направят,
а де ще му излезе краят?

А моркови Сивушка гризка
и ги замеря със огризка
и смее се, и се премята,
и крие им се във браздата

Не смеят двамата да влязат
Ако стопаните излязат
ще ги подгонят и тогава
кой как ли ще да се спасява?

Но ето нещо лъскаво в тревата
и опаковка пълна и позната
нима е вафла “Абракадабра”?
Засили се Евлоги и я грабна

Поделиха си я и се засмяха
Сивушка нека скита по браздата
Те хрупат вкусна вафла за вечеря
не искат вече и да я намерят

Обърнаха се. Чудната градина
зад гърбовете им се скри, отмина
Сивушка викаше ги отдалече
стопанинът с тоягата търчеше

Прозорци светнаха и викове
раздраха грозно тъмното небе
Сивушка бягаше да се спасява,
а в цялото село се дигна врява

Облизаха се двамата другари
Петите ги болят и парят,
но са доволни – хапнаха си те
Сивушка нека ряпа да яде

И нека я боли кожухчето съдрано
Те утре пак ще станат рано
щастливи ще са само двама
и ще играят пак на дама.