Стихове

УХАНИЕ НА МАЙ


Ухание на май -
усещане първично
И птичи гласове
звучат многоезично

С дантели от роса
дърветата се кичат
Облечени така
на феи те приличат

Зелените коси
са вплетени в милувка
а слънчевият лъч
изпраща им целувка

Под мрежа от листа
земята се разтапя
а крехките стебла
блестят в прегръдка яка

Ухание на май
Дъгата се извива
И с устни от безкрай
във слънцето се впива

Ухание на май
Зелено… или синьо
над крехкия безкрай
трепти неуловимо…











КЪСНО ЛЯТО


Отрони се от залеза къс злато,
разсипа се по тъмните баири
По дирята на закъсняло ято
извиха се рой пламъчета сини

С устни огнени небесното светило
целуна върховете на брезите
и зад високото планинско било
главата му златиста потопи се.

Отвори се зеницата на мрака
и затрептяха първите звездици
Часовника на времето затрака
и лунните лъчи като стрелчици

забързани по него заиграха
та в полунощ потайна да се срещнат
От другата страна е късно лято
и утрото там сипе жар гореща.




ПЛАШИЛОТО


Във ъгъла на двора
до стобора
Дълбоко крак забило
живееше едно плашило,
почти забравено, но мило
Разперило ръце,
изпънало ръкави,
на скъпа риза,
но съдрани
Над нея-
вехтото елече,
почти разпаднало се вече
То дремеше, глава подпряло
над скъсаното наметало
във кротък унес и захлас
и нижеше се час по час
тъй Времето в неспирен бяг
до първа пролет, първи сняг
и есента с цветя и плодове
и лятото със босите нозе…
Когато я видя
Плашилото не я позна веднага
Тя милваше го с поглед благ
и времето бе спряло.
Усети нечий аромат
ухание омайно-сладко
и спря сърцето му за кратко
Докоснаха го две очи-
очите на сърна
потайно тъмни
ласкави и нежни
косите на жита
и лъх от устни свежи
Довчера беше господарското дете
довчера бе приятелка в игрите
“мой принце” вече тя не го зове
изтекоха на детството й дните.
Отмина, както бе дошла
и бедното плашило потреперя
и клюмна сламена глава
и падна вехтата капела.
Занизаха се дните пак-
и в слънце и във мрак –
еднакво безнадеждни
Разкъсано от нежност
Плашилото унило се подпря
на стария стобор
и в изоставения двор
самотно зарида горчиво
У него бяха още живи
онези спомени за малкото момиче
което то безпаметно обича
А ето-вече е жена
с очите на сърна
с косите на жита
и устни на разпукнала зора
и толкова далеч от него
тъй както слънцето
от черната земя
И в зейналите кухини
които бяха негови очи
блестяха сребърни сълзи
Момичето глава изви
погледна и отмина,
прегърнало света
и любовта, и радостта
На своя дървен крак
Плашилото остана
без слънце и без зрак
до първа пролет, първи сняг
и есента с цветя и плодове
и лятото със босите нозе…
Изтичаше
през пръстите на Времето Живота
и къпеше се
в мътни локви светлината
на зората
В нащърбеното огледало на небето
Плашилото все тоя образ светъл
откриваше
Замираше
полекичка живота му бездомен
и даже нямаше и спомен
от вехтите му дрехи и капела
Съдбата всичко беше му отнела.
Накрая счупи се
и дървения крак
Политна и захлупи се
Плашилото в калта
Загърна го небесния покров
Оттам плашило в женски дрехи
му се усмихваше с любов.



ВЕЛИКДЕН


Великден е. Пламти небето
и бликат утринни лъчи
Блести на храма ни кубето
там песнопение звучи.

Свещите топли сълзи ронят
и под църковния покров
смирено хората се молят
за здраве, щастие, любов.

Възкръсва вярата. Възкръсва
и сам Спасителя любим
и пред иконите се кръстим
и пеем празничния химн.

Люлее сипкаво в простора
камбана звънкия си глас
Днес братя стават всички хора,
че Бог е тук и бди над нас!





СПАСИТЕЛЯ В РЪЖТА


Неделята е ден лъжлив.
Как между празника и делника
да се смалиш, да се стаиш
Да чакаш понеделника

Половинка от деня и нощта,
половинка от реда и свободата
като Спасителя в ръжта
с разперени ръце да прегръщаш зората.

Наполовина мрак от светлина,
наполовина светлина от мрак
Едната вече изгоря,
а другата е просто факт

На две крачки от Слънцето
И още толкова – до Мрака
Безвремието е в зрънцето,

което времето си чака

МАСКИ

Кой ли днес не живее мод маска
или думи не мери с кантар?
Кой отхвърля жадувана ласка
и не търси за раните цяр

А очите през процепи тесни
наблюдават света отстрани
Да заплачеш под маска е лесно
че не виждат се твойте очи

Те не виждат стаената болка
в окованото твое лице
Те се взират в очите ти зорко
но не стигат до твойто сърце

и в прозрачност безгрижна и сива
те се смеят, танцуват, летят
но под маската пазят ревниво
най-вълшебния, вечния свят.

НИЕ



Ние идем от мрак
и угасваме пак
без да знаем какви сме били
Край предвечния праг
на надземния свят
коленичим смирени, добри
И изкупили своята прежна вина,
греховете на хиляди „Аз”
пак се раждаме в радостен кръг светлина
по-достойни от тези пред нас
Като с въжета свързани
невидимо сме обвързани
здраво – един до друг
Някой разхлаби ли възела
бавно надолу се плъзва
без следа и без звук
В празните шепи на тъмното
върху небето обърнато
грее двурога Луна
а Слънцето, пръснато на парчета
от опашката на комета
търси си нова земя
В четирилистната детелинка
и в точките на калинка
откриваш отново света
и самотата ти се стопява
Зората пак те спасява
за да те сграбчи Деня.

СЪТВОРЕНИЕ

Захвърли ли Създателят парчето глина,
та се получи неоформен къс
или от нетърпението да ме има
сама създадох се от пръст.

Ребро Адамово не бе плътта ми
и мислех, че не съм за този век
но тичаше по вените кръвта ми
Размърдах се. Почувствах се човек.

Огледалата. Сините огледала
викат ме примамливо : „Ела!”
но вляза ли във тях прозрачна
ще се изгубя пак – невзрачна.

А огледалото от пясък се създава
Живеем в огледалната държава
В очи стотици се оглеждам
но своя образ недоглеждам

И грозно крачи мойта сянка в здрача –
огромна, непокорна и невзрачна
Ще стряска другите – със съвършени форми
доде Създателят реши да ме оформи.

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА

/или как Доброто побеждава Злото/

Той е с изискани маниери,
има чаровна усмивка дори
и макар, че от него всички треперят
бях му гостенка призори.

Запали цигара, погледна ме тъжно
смирено протегна гореща ръка
- Ти Сатана си, не съм ти аз нужна!
- Напротив! – ми каза и сведе глава.

Прокуден бях, никой ръка не подаде
Самотен, ранен, изтерзан се лутах
И рухнах – на Мрака аз сам се предадох
и сам си окачих и свойте рога.

Заплака Дяволът, сълзи зарони
Погалих къдрокосата глава
и той се сепна, стреснат заговори
тогава ми разказа ей това:

- Ех, лошият свят ме погълна и паднах
Не мога да стана, не мога сега!
- Да! Можеш! – отблъснах ръката му ядно
Разтърсих го здраво, той вдигна глава.

- Налей от виното, да пием за здраве
Във всеки от нас има нещо от теб.
- Така ли? – ми каза – Да пием тогава
Не съм толкоз лош, щом и аз съм човек.

Ех, срещата беше нечакана, странна
Не съжалявам – бе толкова мил
И оттогава приятели станахме
Да, оттогава той се е променил.

Не беше ни страшен, ни черен
Беше с прекрасни, зелени очи
Каза, че ще ми е верен
Рога нямаше дори!

ЕСЕН

На Д. К.


Пак е есен. Златокоса есен
Кротко слънцето в небето грее
В синева омайна с тиха песен
Вятърът отронени листа люлее…

Шумолят в копринена позлата
нежни вейки с галещи ръце
и въздиша трепетно брезата
с отмаляло от любов сърце

Клонките протягат се безгласно
и облени в пурпурни лъчи
милват и целуват страстно
на небето сините очи

И политат с обич към земята
леките, обагрени листа
сбрали цветовете на дъгата
Всеки лист отбрулен е сълза…

Глъхнат долините, слънцето е спряло
царствено пристъпва есента
и притихва времето, заспало
под килим от листи и цветя.

ЕСЕН



В прозореца, през запотените стъкла
наднича сивоока есенна мъгла
А русият перчем на слънцето сивее
между сърдити облаци се рее.

Дърветата подпират небесата
и разпиляни падат във калта листата
Красиви бяха, върху клоните изгрели
сега са тъжни, сиви, изгорели.

Така и красотата – щом светлина я гали
в сърцата ни копнеж за обич пали
Но ако мрак погълне светлата й сила
изгубена, самотна тя умира.

СВЕТИ ГЕОРГИ


Левент Георги на кон язди
кипро седи на седло
лицето му морно бразди
ситна роса от чело

С една ръка китка носи,
с друга – копие мята
Ламя сура подкоси
и я запраща в земята

И с цветен венец закичен
го срещат моми и невести
за празник отбран и личен
с бъклица вино и песни

Свети Георги на кон язди
низ равно широко поле
поглъща го в светли пазви
разтвореното небе

„Хвала тебе, Георги юначе” –
вдига се глас до висини
„Голямо и мало те днес тачи
закрилник и воин остани!”

БЪДНИ ВЕЧЕР

Трапезета е сложена. Децата
подскачат весело около нея
че пълна и богата е софрата
и наредените паници греят

А огънят пращи, извива се, полита
и по стените палаво играе
Отпред се мъдри зачервена пита,
на вкусни гостби стаята ухае

Тук бобец, там сърма и чушка,
орехи, ябълки и златни круши
А пламъчето на свещта се люшка,
трепери, в тъмното се гуши

Присядат всички. Старият поема
със длан корава дъхавата пита
Децата бързат залче да си вземат,
че нейде там паричката е скрита

Блещукат светлинките в полумрака
Една звезда се ражда в полунощ
и всички нея с трепет чакат
под звездния, небесен, светъл кош.

БЯГАЩАТА С ВЪЛЦИ

Тичам с дивата глутница
с гневно изплезен език
Имам си вярната спътница
Луната с бледия лик

Зъби оголват звездите
хапят небето до кръв
В кожата ми лъчите
се забиват със стръв

Те са до мен и ме пазят
а във очите им – мрак
Лапи премятат и газят
моят изтръпнал страх

Голи дървета се гонят,
черни миражи мълчат
Глух и протяжен е воят
Всички в редица вървят...

Те са до моето рамо
Дишат до мен и тупти
силно сърцето голямо
в нашите тъмни души

Пазят ме, идват след мене
лапи премятат и бдят
Няма ли кой да ме вземе,
да ме откъсне и спрат?

Тичам отчаяно, диво
аз съм една от тях
Само Луната ревниво
дебне над моя страх


Силни са моите лапи
ала не мога да спра
Бавно зад мене се стапя
старата родна гора

Голи дървета се гонят,
черни миражи мълчат
Глух и протяжен е воят
Аз съм една от тях...

ЛЮБОВ В МРЕЖАТА

Ти стоиш отсреща
без лице, без глас
Първата ни среща
бе съдба за нас

Думите ти галят
моето сърце
Мислите ми ваят
твоето лице

Близо си до мене,
а така далече
Дявол да го вземе –
времето изтече

Утре пак ще бъдем
заедно, нали?
Себе си ще съдим
и ще ни боли

Хайде, отпусни се,
не мисли за нищо
Чуй ме, усмихни се
През екрана виж ме

Аз съм непозната,
без лице, без глас
Виж ми ти душата!
Твойта виждам аз...

ИНТЕРНЕТ

Интернет, Интернет
Донеси ми малко късмет
Защо иначе си ни ти
освен да събираш различни съдби?

Интернетно приятелство – миг
А може би само час – пик?
Може да се загуби безвъзвратно
и не се връща – обратно...

Интернет, Интернет
Искам от тебе този късмет
да се опра на нечие рамо
дори – виртуално само.



3.11.2005 г.

УТРО

Хоризонтът тъмен се разтапя
в светлината на добрия ден
изпод сребърна, лазурна стряха
възсиява Утрото на огнен кон

И капки бисер в топлата трева
рубинено искрят възторжени лъчи
отдръпва се суровата ръка на мрака
възкръсва вярата, небесен химн звучи

Безмълвно угасва последна звезда
в сумрака блед, в небето нямо, тъжно
Животворящо слънце – трепетна мечта
Изгрей! Безкрайно си ми нужно!


1979 г. Гр. Пирдоп

ВЕЗНИ

Разлюляха се везните ми –
нагоре и надолу,
настрани, надалече –
нищо не ги спира вече!

Разлюляха се, клатят се, спират,
не могат да се уравновесят,
не могат едни с други да се примирят

Така е – нагоре, надолу,
все недоволни са, спорят
за незначими неща
защо все да е така?

Едната – горе в небето,
другата на земята
едната следва сърцето,
другата е СЪДБАТА!

КОЛЕДА

Коледа. Мечти размити
в мнимите гирлянди скрити
А в прозрачната мъгла
мига сънена Луна

Коледа. Свистят пиратки.
Пием вино, ядем сладки....
В снежнобяла нощ, пеша
Коледата е дошла!

Бликат мними светлини,
галят лунните коси.
А отгоре, в палав рой
гонят се звезди безброй

Дядо Коледа минава...
Ето че, след маскарада
пак ще бъде пусто, сиво
Дебнат за това ревниво

мигащите светлинки
и не знаем как, уви,
утре с първите лъчи,
с хиляди църковни свещи
Коледата ще посрещнем!


07.12.2004 г.

Симфония в жълто

На есента ръката сграбчи кестен
изтръпналото утро го пое
и разпилени листи с тиха песен
отплуваха във мокрото небе

Отплуваха, в море се потопиха
в морето тъмносиньо на небето
а после сгърчиха се и смалиха
и се стопиха на земята във сърцето

Те не умират, просто се стопяват
да, знаем, красотата не умира
и все на клоните те ще изгряват
и ще ги гали ласкаво Всемира.